Смехотвореца – Радослав Радев

ИДЕИТЕ НА ЕДНА КНИГА НЕ СА САМО ВЪПРОС НА  ЧЕТЕНЕ, 

      А И НА ОБЩУВАНЕ С ХУДОЖНИЦИТЕ  ОТ СДРУЖЕНИЕ

                                                    „ГОАРТ”

Когато човек пише за смеха, би следвало да му е весело, а като му е весело не би трябвало да остане само със себе си, защото ако се смее сам ще позамирише на лудост или на тъга. Струва ми се, че при това претоварване на човечеството с книги ще дойде време, когато творецът вместо да ги пише, ще ги разказва и ще се радва, че е намерил хора, пред които да се изяви. Вероятно има вече наченки на такова време, тъй като с моите приятели художници от сдружение „Гоарт”, гр. Горна Оряховица, се случи така – първо им разказах, а след това те се запалиха и не само прочетоха това, което съм написал или поне част от него (да не се величая чак толкова!), но решиха, че смешните работи им импонират и то така, че подрусванията от смях да се превърнат в творчески трепет. Една научна книга, особено ако е свързана с хуманитаристика,  не означава, че трябва да се чете само научно, но и да се преживява. Мисълта става утробна, когато слезе в сърцето. Силата на този акт е, че творецът се чувства добре сред другите, приет е като човек, който се е възвисил, но не, за да остави очите си в небето, а да погледне надолу и по детски да види на масата  филията с лютеницата или тъмното червено око на чашата с вино. След това, по изцапаните в червено–оранжево уста другите ще разберат колко е дете и колко възрастен. Този лек, дори споменен, натурализъм на мисълта ми, показва колко бързо световните научни тези, могат да станат усмихнати образи. Така се случи и при моето общуване с художниците от „Гоарт”.

И тъй като смехът е виден и чут, т.е. няма как да се скрие, то не бива да мислим, че е лишен от тайни. Няма нищо по-засилващо любопитството ни от това да чуем някой, че се смее, без да разберем защо. Затова сме  измислили и ключалката – едно око в нея е достатъчно, за да развърже цяла торба смях. С присъщото си чувство за хумор Ваня Балтова е осъзнала красивото на закачката в това, че не трябва да види цялото, за да разберем какво е  то – достатъчни са две чаши с вино, една маса с покривка и едни крака, за които обувките след това ще се окажат излишни. Чашите с вино остават пълни, но тялото е очевидно зарадвано, след като дори и светлият сърп на полумесеца нахалства да надникне там, където при жената се събуждат магиите. Усмивката ни заспива върху дамската чанта, с поглед към чорапа. Нещо ще се разплете.

Илия Банков е представил Хитър Петър наглед познато – качен на магаре, но е заложил вица в три хоризонтални линии със сменящ се мащаб – изпънатият крак на смехотвореца, поседнал с лице към опашката,  причудливата му свирка, която като че ли сама реди мелодиите и вирнатият нос, който е като ориентир накъде да гледат очите. Магарето наглед е спокойно, но уголемените му уши и очи показват, че изпитанията му не идват когато върви, а когато стои, защото господарят му го удивлява с това, че не прави нищо, а се случва всичко. Провокиращ е и образа на Крали Марко, който е даден в силата си – могъщо и крепко тяло, но така е наклонено, че човек добива чувството, че се подпира на копието си. Това ни кара да се замислим, дали двубоят му с Муса Кеседжия не е бил в механата, та се е надпивал с чашата си от 12 оки и очевидно е победил, след като е успял да се качи на коня си. Така ни става ясно и първоначалното предназначение на копието, което е било много по-хуманитарно, отколкото последващите търсения на слава чрез него. Не ме изненадва и близкото му звучене с „копа” от сено, която има и ималително „копица”. Ако юнакът не се удържа като се подпира на копието, то да му е сладка копицата, в която ще падне. Никак не са лесни подвизите, но пък са безопасни войните, тъй като смехотворецът и воинът се припознават.

По друг начин е видяла двойката Марияна  Крумова. Тя е използвала анекдота за ратая с агнето, подлъган от Хитър Петър, който поставя цървулите си поединично на пътя, за да накара глупавия слуга като види втория, да се върне да вземе първия. Оставено безстопанствено агнето бързо влиза в ръцете на хитреца. Марияна прави композиция, в която вкарва четиримата герои – ратая, агнето, Хитър Петър и магарето. Ключът за разбирането на случката е в жестовото движение на магарето – обърнало е глава в знак на учудване, та като безсловесно да си каже: „Гледай го ти, моя стопанин, какъв е хитрец!” Хитър Петър е разтворил широко пръстите на лявата си ръка и с усмивка под мустак привлича погледа: „Гледай те ме мен, че ги умея тия работи”. Агнето примирено стои на рамото му и си мисли: „И така и така съм жертва, има ли значение кой ще ме изяде!” Същата примирена физиономия има и ратая, но той стои някак освободен от товара си, та вероятно си дума: „Като не е мое, какво да го мисля!”В центъра на композицията е едрата кръпка върху тънките потури на Хитър Петър. Време е и зрителя да си каже нещо: „Хитрост ли е, не ми я хвали, все си е кръпка по дрехата на живота”.

Съвсем друг е товара на Крали Марко. Марияна  Крумова е създала такава композиция, в която неестествената поза на знатната принцеса върху гърба на юнака, да звучи реалистично възможна. По този начин отвличането се означава като привличане. Момата не изглежда изненадана и уплашена, а Крали Марко като че ли е в обичайното си усилие. Те са свободни дотолкова, доколкото  взаимно са се пожелали. Същевременно Крали Марко не извършва само акта на отвличането, той така подпира с ръце принцесата и така се е привел, че все едно като древния Атлас поддържа небето. Ще излезе доста труден въпроса и затова може би е хубаво да остане митологичен, кое е по-трудно да се подпира – небето или жената? Но щом и като на двамата им е хубаво, какъв е смисълът от подобен въпрос! Хитър Петър е отмъкнал агнето от ратая с хитрост, но кръпката му стои. Крали Марко отвлича принцесата, но свободата й не е накърнена – няма знак за насилие, силата е благотворство.

Петър Крусев търси  героите в несъответствието, което може би е най-сигурен начин за пораждане на смях. Дебелият и високият – те са знак за внимание от далеч и от близо. Подобна двойка е щастлива, защото в своята несъразмерност, те  могат да се надсмиват един на друг, без да остават с огорчението, че недостатъците принадлежат само на един от двамата. Така те могат да се правят за смях, добивайки популярност, която не биха имали, ако съществуваха поотделно. Погледът на ниския дебеланко е устремен нагоре към високия, словата му са сякаш подскоци, които той не би могъл да постигне, ако не е топлият, но и малко пренебрежителния прием, на реещият се във висините. Петър Крусев е много пестелив, но тъкмо това ни позволява да бъдем по-богати във възприятията си – жестовете са по-скоро подсказани, разговорът е споделено време, така че  каквото и да кажат никой няма да бъде учуден, ако в казаното няма смисъл, отвъд това, че е казано. Тези фигури биха могли да бъдат чудесна илюстрация на героите от „Чичовци” на Иван Вазов, защото те носят от колорита на възрожденската епоха, но в тях е изразена и сладката идея, че светът винаги ще бъде несъразмерен и в тази си същност ще е благодатно весел.

С присъщото си влечение към парадоксалното, Стефан Балтов вижда смеха като зараждане на експресия от тъмното. Ако тръгнем по житейско-философската истина, че любов на лице не гледа, би следвало да кажем, че това се отнася и за смеха – няма друга емоция, която да разкривява така физиономията, както гримасите на смеенето. И въпреки това смеещият се човек е привлекателен, дори заразителен. Интересно е, че жените си слагат ръцете на лицето при плач и при смях – в първия случай,  за да останат сами с болката си, а във втория – да не съблазняват. Стефан Балтов се е освободил от характеристики и от определеност и е постигнал смеха гротесково безполов. Очите са затворени, носът е изгубил върха си като баир в мъгла, а устата е разтеглила пространството си, за да има подобаваща звучност.  И при цялата тази активност на черното, при това широко отваряне на устата,  възприемана като паст, имаме усещането за добродушен смях. Е, това се казва естетическа изненада! Двойката смеещи се е завъртяна в магически кръг, сякаш е част от порядък и е във великата радост, че е дошъл редът им да се смеят. Интуитивен художник като Стефан Балтов вади смеха от дълбокото, като че мисли какво ще се случи след него. Болезнената житейска мъдрост на българина отрежда: след смях и плач. Стефан Балтов предпочита парадоксалното: смехът и плачът да се носят едновременно, защото няма да сме предопределени да чакаме лошото,  след като можем да му се изсмеем.

Скулпторът Искрен Арабаджиев ни разкрива играта на кучето чрез неговите различни пози.Отделните фигури са поставени в кръг,  тъй като кучето разговаря чрез стойките, които заема. Изразителността в своеобразния диалог на животното с нас е толкова добре постигната, че ние улавяме неговото настроение, желание, ленивост, готовност, хитрост. В българската традиция кучето е непосредствено свързано с комичните номера на народа ни.  Хитър Петър е този, който разлайва кучетата, защото той е късен гост и ранен пътник. А на чаршията любимият номер на занаятчиите е да вържат тенекия за опашката на кучето и да му гледат сеира. Дори естетът Пенчо Славейков не е склонен да вижда жестокост в това забавление, а невинността на необременените. „И тъй невинно смеяха се те, / тъй весело, че всякой би на тях / завидял и пошепнал би „блазе им!” („По главната улица”). Искрен Арабаджиев изхожда от друга естетика и философия – радостта от общуването  с кучето е, че то дава знаци без да обременява. Ето защо животните не познават смеха – не са научени да разпиляват радостта си при условие, че могат да изразят умиление. Излиза, че смехът не е предимство на човека, а само осъзнаване, че няма какво да прави с радостта си. Скептичният ум на българина е отсякъл „Много шум за нищо”, но, с характерната си противоречивост, изрекъл думите шумно, та го е чул  Шекспир. Така че сега сме останали и без авторско право.

Красимир Коцев притежава такава свобода да бъде себе си, че му е необходимо чувство за хумор, за да се привърже към другите. От детайла прави космос, а от космоса буквар, за да не забравяме, че в общуването сме си винаги начинаещи. Той успява да отвори мълчанието на онова пространство, в което и царят влиза пеш, и от една тоалетна чиния и казанче изважда житейската философия на българина, с ясното съзнание, че нашенецът за нищо друго не е дал знак, че се нуждае от него, както от тоалетната. Но той не я е нарекъл нужник (нуждник) заради физиологическия процес, а защото това е място „дето ходят по себе си”. То и творецът трябва да „ходи по себе си”, та иначе трябва да го пишем плагиат. С тази си дарба и тема, Красимир Коцев лесно бяга от епигонството.

Според някои анекдоти, ако мъжът няма калпак, трудно доказва, че има глава, както и ако няма нужник, няма как да обясни защо си е разпасал пояса. Изглежда само тогава му е разрешено да отпуска края. Трите фази на българския човек: търпение, насаден в търпението и търпението му е майката, вероятно не са валидни единствено за физиологическия цикъл. В случая не се чака, което идва, защото не винаги идва това, което се чака.

проф. Радослав Радев

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: