Отново по пътя – изложба на Илия Банков

В живописта на Илия Банков митологичното, архетипното и интимно-психологическото съществуват едновременно, без да се подчиняват на строга повествователност.

Неговите картини не разказват истории в класическия смисъл, а изграждат състояния – пространства на паметта, в които символите изплуват като остатъци от колективно несъзнавано.
Изложбата функционира като своеобразен визуален театър, в който фигурите, животните, маските и знаците преминават през непрекъснати метаморфози. Още в „Троянска история“ се откроява един от устойчивите похвати на автора – фрагментарната композиция. Пространството е разслоено на отделни пластове, които едновременно се противопоставят и комуникират помежду си. Конят – централен символ на паметта, войната и съдбовността – не е героизиран. Той е по-скоро призрачно присъствие, носител на историческо самосъзнание. Черният кон в централната част на платното изглежда като изваден от полуразрушен мит, докато синият профил вляво напомня за образ на антична фреска. Именно тук Банков разкрива една от най-съществените особености на своя художествен език: съчетаването на експресивна живописност с наивистична условност на формата. Авторът не се интересува от анатомична достоверност или илюзионистично пространство. Фигурите често са редуцирани до знаци, а предметите функционират като символни маркери. В „Трите грации“ митологичният сюжет е лишен от класическата си хармония и еротична завършеност. Женските тела са удължени, почти безтелесни, сякаш съществуват между материалното и ефирното. Композицията е организирана фронтално и декоративно, близо до иконната структура. Пространството е разделено на цветни полета и текстурни зони, в които се появяват фрагментирани знаци и абстрактни следи. Ябълката в долната част на платното може да бъде прочетена едновременно като алюзия за изкушението, за избора на Парис и за цикличността на женския архетип. Особено силна е способността на Банков да изгражда атмосфера чрез колорита. Той работи с приглушени охри, землисти тонове, наситени сини и тъмни контрасти, върху които избухват отделни акценти в червено или златисто. Цветът при него не е описателен, а психологически. В „Тя, магьосницата“ това се проявява най-категорично. Женската фигура е разположена в почти съновиден пейзаж, населен от животни и сферични форми, които напомнят алхимични или астрологични символи. Черната котка, кучето и сияещите кълба създават усещане за ритуалност и окултно познание. Жената тук не е портретен образ, а медиатор между различни светове – реално и ирационално, земно и космическо. Тази линия преминава и през произведенията „Орфей и Евридика“, „Молитва“, „Следи“, „По синя луна“, където усещаме същото напрежение между видимото и скритото. Банков използва митологичните сюжети не за да ги илюстрира, а за да ги преведе в съвременна психична образност. Митът при него не е разказ за миналото, а активна структура на човешкото съзнание. Художественият език на автора може да бъде разгледан в близост до традиции на символизма, метафизичната живопис и постсюрреалистичната образност, но без директна зависимост. В някои композиции се усеща родственост с експресивната декоративност на Марк Шагал, особено в начина, по който фигурите съществуват извън логиката на реалното пространство. На други места се появява чувствителност, близка до балканския митопоетичен модернизъм – свят, в който животното, човекът и предметът участват в една обща символна система. Съществено е и отношението към фактурата. Банков изгражда повърхността на платното като натрупване на следи – драскане, наслагване, размиване, полупрозрачни пластове. Това придава на картините усещане за време, сякаш образите са преживели ерозията на паметта. Те не изглеждат завършени в академичния смисъл, а по-скоро открити към нови прочити. Изложбата като цяло създава впечатление за вътрешно пътуване през архетипи, митове и лични видения.
Илия Банков не предлага лесно разпознаваеми послания, той изгражда визуална поезия, в която символът остава многозначен, а образът е умишлено недоизказан. Именно в това напрежение между фигуративното и съновидното се намира силата на неговата живопис.

С уважение,
Деница Ив. Иванова-Алекдсандрова

ГОАРТ отново в СЕВЛИЕВО

Художниците от ГОАРТ отново гостуват в Севлиево.

Заповядайте на 12.03.2025 г. на откриването на изложбата.

Художествена галерия „Асен и Илия Пейкови“ – Севлиево

ГОАРТ на 18 години

На 23-ти октомври художниците от ГОАРТ откриха изложба в изложбени зали „Недялко Каранешев“ в гр. Горна Оряховица по случай 18 годишния си рожден ден. Рожденик беше и колегата Илия Банков.

В изложбата участваха –

д-р. Деница Иванова – Александрова
Деница Димитрова
Жана Тотева
Илия Банков
Ирена Димитрова
Надежда Александрова
Пепа Хаджитодорова
Петър Крусев
Роза Абаджиева
Янко Янков

и проф. Радослав Радев.

В изложбата показаха не само най-новите си живописни творби ,но и керамики от състоялия се това лято Керамичен пленер на групата в Мерданя в ателиета на Надя Александрова.

Изложбата откри със словото си професор Радослав Радев.

ИЗЛОЖБА НА ГОАРТ 18 ГОДИНИ

ОТ ОСНОВАВАНЕТО НА СДРУЖЕНИЕТО

Тази изложба е изложба на утвърждаването, тъй като сдружението ГОАРТ навършва 18 години. За това време се смениха много модни тенденции в изобразителното изкуство, редуващи абстрактност и предметност, инсталации и гротескови композиции, но творците от ГОАРТ не забравиха, че без хармонията живописта е сянка от образа на дявола. Разграждането е предизвикателство, но не е перспектива, съблазън, но не и съпричастие. Ето защо движението, съгласуваността, утаената тишина на красотата, топлата радост на цветовете са същина в естетиката на художниците от ГОАРТ. Дори когато ползват хумора и закачливостта на остроумието, те не забравят усмивката като пътуване към смисъла. Творците са различни по своя маниер и техника на изписване, но колко е приятно да мислим това различие като близост, тъй като ни дарява с усещането за свобода. Това лято художниците от ГОАРТ осъществиха керамичен пленер в ателието на Надежда Борисова, която усмихна всички в желанията им да творят чрез глината. Плод на тези усмивки са част от творбите в тази изложба.

  Но нека да видим какви са бисерите в чудесната огърлица от цветове и идеи.

Илия Банков така се е отворил към светлината, че е избягал от конфликтите и проблемите, като дете, за което гледането в слънцето е игра. При това състояние е естествено да открие магията на женското излъчване и то така, че да ни се поиска да потънем в нея, но не като гибел, а като спасение. Всичко това е проява на жизненост, защото той е запазил способността да се любува над онова, което твори. Отражение, сплитане и пристан в библейското. Простичко и ясно, защото над всичко звучи смисъла на думата: Съществувам. Какво повече от това. Днес е и рождения ден на художника, т.е. ден за благослов. Нито повече, нито по-малко.

Янко Янков е творец, който непрекъснато подбужда – първо себе си, а след това и зрителя. Той е преодолял студената празнота на абстрактното и е сътворил от него интимност. Освободил се е от егоизма на фигуративното и затова всеки елемент от картината живее чрез преливането си в другия. Общуването става празник на радостта под знака на светлината. Самите заглавия на картините: „В търсене на светлина“, „Слънчев ден“, както и „Импресия в червено“ и „Вертикално настроение“ ни водят към приятното усещане, че хубавото предстои. Живописта му поражда очакването, за да даде смисъл на намерението. Нито повече, нито по-малко.

Жана Тотева е взела много от иконографията и поради това в живописта ѝ цветовете са укротени от съзерцанието и смирението. В пейзажите всяко нещо си стои на мястото, така както е поставено от Бога и затова живее като неоспорима ценност. Ако е село, то е в прегръдката на природата, ако е цвете, то е погалено от слънцето. Композициите ѝ са организирани така, че отделните елементи да се приобщят един към друг. Ярките претенции на цветовете се оглеждат в топлите ласки на хармонията. Три са подбужданията, когато гледаме картините ѝ: цветния път, приказността и доброто настроение. Нито повече, нито по-малко.

За Роза Абаджиева Югът и Изтокът са изчистване, при което първият звъни в червено, а вторият в синьо. И колкото и да гледах картината, изобразяваща улица „Гурко“ във Велико Търново, толкова повече усещах протичането на историята като топлина. Времето е означено като начало, което е такова съзвучие от мигове, че сме готови да живеем без чувство за край. В нейната живопис дървото е най-висшия израз на жизненост, защото старостта е раждаща. Младите клонки са мечтанието на стареца. Подухне ли ветрец може да пипне детството си, удивен, че го вижда. Нито повече, нито по-малко.

Деница Иванова-Александрова умее в малките формати да постига мащаб и то не като отваря пространството, а като изразява отношение. Тя е импулсивна, пейзажът е движение, цветът бяга извън формата, както облаците играят по небето като боички в детски ръце. Любопитството ѝ наднича еднакво в мрачното и в светлото, защото извисяването  не се случва само чрез едното без другото. Топонимичните заглавия на картините – „Връх Марагидик“, „Облаци над Априлци“ дават идея за изживени мигове сред природата. Художничката дава знак чрез картините си, че е поискала да бъде, където е хубаво и тайнствено. Нито повече, нито по-малко.

Деница Димитрова рисува чрез светлия си характер, на който очите и ръцете са само инструменти. Способността ѝ да бъде радостна превръща най-обикновените неща в предмет за удивление. Наглед натюрмортите с риби биха могли да минат за кулинарни шедьоври, но в цветността им е внушението, че трябва да сме винаги отвъд начина на употреба. Тези картини са уроци по съществуване, те са благослов за живота чрез красотата на обикновеното. В ежедневието една улица може и да не е забележима, но в нея има толкова светлини и сенки, колкото и тайни. Обикновеното е подаръка на живота, която трябва да ценим. Нито повече, нито по-малко.

В керамичното ателие на Надежда Александрова това лято разбрахме, че да се меси глина и да се меси тесто е едно и също. С първото дядо Божи е омесил човека, на когото му е дал правото да направи дъхаво съществуването като меси хляба си. Така човек може винаги да се очиства от греховете си. С чистота подхожда Надежда Борисова и към темите си и то експресивно, омагьосващо, с чисти цветове, чрез познатия, но и загадъчен ритъм на народната шевица. Разтворените и загърлени чашки на цветовете внушават, че животът е дар, който не може да бъде прахосван отвъд красотата. Нито повече, нито по-малко.

При Петър Крусев не знам дали можем да говорим за граница между живопис и поезия. Ако оставим очите си в багрите, душата ни ще звънне от лирическите заглавия на картините му. Творбата „Пазарен ден“ е ключът към неговата естетика – абстрактното съчетаване на цветовете е толкова богато постигнато, че те внушават шаренилото и врявата на пазара, но покупко-продажбата на надежди, а не на стоки. За да се улови същността на предмета,  трябва да се махне самият предмет. Тогава разбираме ние какви сме, защото чувстваме това, което виждаме. Нито повече, нито по-малко.

В картините на Ирена Янкова странно съжителстват красота и ирония. Неуловимо става онова, което е бляскаво видимо. Дори самото заглавие „Алено великолепие“ ни кара до сме примамени и същевременно отдалечени от това изобилие на красота. Но мечокът, който е заспал върху стара, превзета от природата кола, поражда такова умиление, че ние забравяме за възможността сцената да бъде нагласена. Такава техника на живописване изисква голямо търпение, тъй като всеки детайл е отделна вселена. Талантът ѝ живее чрез любопитството, което всеки ден слага в ума ѝ по една тайна като примамка за бъдеще. Нито повече, нито по-малко.

Пепа Хаджитодорова е художник, който открива съзвучията в природата. За нея композицията не е организация на пластичното, което трябва да бъде измислено от човека, тъй като природата най-добре съчетава форма и цвят и в този смисъл е непостижима. Съцветието на една роза подбужда сетивата ни в такава степен, че ни кара това хубаво, което искаме за себе си, да го поискаме и за другите. В оперението на пауна има такова разнообразие и богатство, че можем спокойно да го мислим за космос, който можем да пипнем. В картините на Пепа Хаджитодорова има една спокойна наслада от живота. Нито повече, нито по-малко.

Керамичен планер на GOART 2025

Художниците от ГОАРТ гостуваха на 27-ми август 2025 година в керамичното ателие на Надежда Алехандрова в село Мерданя. Кадрите от керамичния пленер в Мерданя са на Янко Янков. Участваха художниците – д-р Деница Иванова – Александрова, Деница Димитрова, Жана Тотева, Илия Банков, Ирена Димитрова, Надежда Александрова, Пепа Хаджитодорова, Петър Крусев, Роза Абаджиева, Янко Янков и проф. Радослав Радев

GOART с нов член в групата

Жана Тотева е новият член на „ГОАРТ“. На 18.09.2025 година на сбирка на групата председателя на „ГОАРТ“ художничката Роза Абаджиева връчи официално грамотата за прием в „ГОАРТ“ на Жана Тотева с което тя вече е редовен член в групата на художниците от „ГОАРТ“ . Групата се състои от 11 художника събрани от общата им страст към изкуството: д-р Деница Александрова, Деница Димитрова, Жана Тотева, Илия Банков, Ирена Янкова, Надежда Александрова, Пепа Хаджитодорова, Петър Крусев, проф. Радослав Радев, Роза Абаджиева, Янко Янков.

Как новото хубаво влезе в ГОАРТ

Трябва да признаем, че с идването на Надя и Деница в ГОАРТ настъпи необичайно оживление и значително насищане на атмосферата с шумове и радости, тъй като те подбудиха някои от другите членове да си спомнят студентските години, подсещане за някои видове техники в общуването и в изобразителното изкуство, които се определят като школа на отъркванията. В тази връзка се изясни, че последователите на тази школа са имали значителни постижения. Знайно е, че до идването на Надя и Деница ГОАРТ беше със значителен вертикал, тъй като почти всички мъже в сдружението са високи и големи и то в такава степен, че ползват облаците за бради. Двете дами на бърза ръка подобриха хоризонтала на ГОАРТ като съдействаха на земното притегляне всичко да е на една ръка разстояние що се отнася до чашите с вино и с изненадващото разкрепостяване при ползване на шкембе-натюр. Тази тяхна способност ниското да се ползва като висока класа показа богатият им вътрешен живот, следствие на което ние потънахме в безкрая на очите им и в цветността на усмивките, сякаш бяхме опити от уискито „Кралица Марго“, любимото на Янко. Мисли му, Янко!

   Не е излишно да отбележим функционалността на гласовите им данни, с които те превземат света. Деница поразява с дрезгавината  на своя глас ала Тони Димитрова, но това е особено смесване все едно в утрото светлика на зората влиза в интимната същност на сянката. Звучи ти особено познато, но всъщност ти убягва. Тази динамика на близко и далечно става толкова привлекателна, че си казваш: „Те това не може да бъде!“ Удивителното в гласа на Надя, че той е звънък, а устицата ѝ е малка и както казва народа сякаш е рязната със сребърна пара. Това ѝ помага да не изсипва думите, а ги подрежда както лястовичките се пригласят по електрическите жици преди да отлетят за топлите страни. А ти си казваш като слушаш Надя: „Дали и аз не съм вече в топлите страни“.

    И двете поразяват с изкуството си. Деница обича да има пространство, за да разположи добре енергиите си, цветовете в картините ѝ влизат в  своето удобство, но не защото се чувстват добре във формата, а защото бленуват разходката си. Обичат сутрин да са сами, но по обяд нямат нищо против да срещнат друг цвят и да си кажат „Добър ден“. Имали го този “Добър ден“ в картината тогава и тъмното ти напомня за светло.

   При Надя всичко идва толкова естествено, че дори от глината вади слънце. Дали са сюжети или съдове тя общува с цветовете, както дъждът с небесната дъга. Това чудесно съчетаване на интериорно и естетическо, на илюзия и реалност, ни кара да чувстваме добротворството на ръцете ѝ, тези най-умни и скъпи другари на човека. Всяка нейна творба поражда усещането, че първо е била погалена. А ние ще се усетим добри, като я помилваме. Тук подозирам, че някои си мислят не за творбата, а за авторката. И са прави. И аз като Джон Голсуърти при представянето на Дора Габе в Англия ще възкликна: „Погледнете ги, госпожи и господа, погледнете Надя и Деница, могат ли тези хубави създания да сътворят лоши творби!“

Хайде да бъде и да пребъде тяхното членство в ГОАРТ!

текст: проф. Радослав Радев

Среща-разговор с проф. д-р Радослав Радев

Среща-разговор с проф. д-р. Радослав Радев на 20.02.2025 от 17.30 часа в Изложбени зали „Недялко Каранешев“ Горна Оряховица

Юбилейна изложба Янко Янков- 60г. „Живописани истории“

В четвъртък -14 ноември от 17,30ч., заповядайте на откриването на самостоятелната юбилейна изложба на Янко Янков в ХГ „Недялко Каранешев“- гр. Горна Оряховица! В експозицията ще бъдат включени 60 нови творби и ретроспекция от 20 картини. Освен това (в малка зала) ще се представя с допълнителна експозиция от 36 фотографии!

ЯНКО ЯНКОВ.

ИЗЛОЖБА „ЖИВОПИСАНИ ИСТОРИИ“
ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ,

Словото на проф. Радослав Радев от откриването на изложбата – гр. Горна Оряховица, 14.11.2024 г.
Уважаеми, приятели, човек, когато живее добре, навършва 60- сет години, а когато твори с отдаденост изпълва тези шестдесет години, както слънцето изпълва деня. Бог е дал на Янко Янков такава фигура, че от България да вижда северните мечки, а като стъпва – отдолу китайците да прилягват. При Янко талант и умение са в единство и поради това изкуството не е рамката и прозореца на живота му, а самият живот. Търпението на умния, при него се постига като прозрение на чувствителния. Една ракия да свари е ритуал, една круша да откъсне е поклон към природата, една жена да приласкае е засилване на земното притегляне, а когато чуе стъпките на сина си – отекват камбаните на душата му. От друга страна трябва да кажем, че той е подготвен за изкуството, но не за да се автоматизира в живописта, ползвайки техники, а за да бъде свободен. Няма нищо по-хубаво от това човек да ползва свободата си. И в това виждам хубостта на днешната изложба.
Художникът е озаглавил изложбата си „Живописани истории“ не защото е поклонник на сюжета, а за да ни дари със свободата да ползваме асоциациите си. Погледът е пътуване, багрите са притичване между съня и реалността, композицията е като ръце, които ни прегръщат. И тъй като Янко Янков е представил в юбилейната изложба и творби, които са създадени преди 30-сет години, удивително е колко е единен в тази смяна от графично внушение към експресивно. Победила е лудостта на багрите, тъй като те са влезли във формите с такава мощ, че разпиляват скуката от познатото. Невероятна е тази способност да преобразува тъгата в хубост, да слепва погубената реалност, така че дори разрушеното да е извисено. Ето защо не ме напуска усещането при гледането на картините му за някакво тържество, защото каквото и да рисува, той избягва конфликта, укротява противостоенето чрез устрема на различието, постига онази магия на светлосенките, чрез които контраста става добронамерен. Именно поради това вглъбяване в багрите, Янко Янков е еднакво силен и внушаващ, когато създава абстрактно изкуство и когато се любува на формите от реалността. И в двете има степен на удивление, така че като ги гледаме удоволствено си казваме по Атанас-Далчевски, „то не е, то не е същото“. Така художникът ни дава способността да избягаме от себе си, за да се зарадваме, че чрез други очи можем да се върнем към своя свят.
От дясната страна на изложбата е младостта на художника, търсенето на себепознание, ползвайки тайните на светлината, с доверие в хрумванията, чрез които спонтанността се преобразява в дързост. От лявата страна е сдружаването на формите – настоящия ритъм на пластичното, чрез който става възможно различното да твори образите на духовното. За това се изисква особена чувствителност и ако в лявата част е видима лявата шарена и предизвикателна ръка на художника, то на другата страна е сърцето на твореца – обичащия, който приютява. Чувството за приютяване е притегателната сила на картините му. Може би затова той обича да слага малки графични знаци, за да може гледането да е и надничане за събудено детско любопитство.
Като художник мислител Янко Янков е майстор на композицията и бих казал, че тя е неговият реактив, енергията, която е необходима, за да вникнем в сюжета или да разберем, че сюжет не е необходим. Самата композиция е вече събитие, тя е родена от устрем, който не позволява познанието да е отвъд състоянието. Може би в това е естетиката на съгласуваността – това, което ни подбужда, то да ни приспива. Така няма да имаме време отвъд хармонията. Ето защо ние ще излезем от тази зала, но ще носим изложбата в себе си, за да я дарим чрез общуването на близките си. И най-важното е, че ще поискаме да го направим.
За да се убедим в това съпричастие, ще ползваме две картини от изложбата – „Кисел плод“ и „Тежки крила“, която ще изпълнява ролята на сладкото. Художникът е сложил е киселото и сладкото едно до друго. Да си ги представим чрез лимона и мандарината.
Разрязвам ги.
Двете половинки: гледат се подозрително: Мандарината – Аз съм сладка? Лимонът – Не знаеш колко е хубаво да си кисел? Е, хайде да видим!
Ръцете на художника ги разрязват и след това ги слепват. Мандарината: Ах, киселото е вече моята сладка тръпка!
Лимонът: Кисел съм, а ми е сладко да разбера другия.
Така те заживяват дружествено и противоречиво чрез благите ръце и ум на Янко Янков

17-та година „ГОАРТ и приятели“

За 17-та година поред ви каним на традиционната ни изложба „ГОАРТ и приятели“ в ХГ „Недялко Каранешев“ гр. Горна Оряховица. На 17-ти октомври /четвъртък/ от 17-сет и трийсет часа откриване със словото на проф. Радослав Радев – Заповядайте!

                    ИЗЛОЖБА НА ГОАРТ „17 ГОДИНИ“

Гр. Горна Оряховица, Художествена галерия „Недялко Каранешев“

    Отстояването на ГОАРТ в артистичното и обществено пространство много напомня приказката за златното момиче, застанала с магьосницата на брега на реката. За тези 17 години художниците трябваше да изчакат да мине по реката червената вода, след това да преживеят синята вода, да понесат стреса от черната вода, и когато светне зелената вода в очите им да дочакат жълтата, в която плахо да потопят пръст и когато се убедят, че той става златен, да гмурнат глава и съзнание в реката. Днешната изложба с тази пъстрота на различието, с доказаната посветеност на изкуството, с неподправеното чувство за хармония и красота е богатство, което ще просветли гледната ни точка към света, тъй като златото на тази изложба е светлина.

    Ще я преживеем като вникнем в картините на десетте художника, които участват в тази изложба.

 Деница Александрова. Тя представя пейзажи малък формат с едно странно умаляване на мащаба, така че природната картина стои някак си прибрана в себе си, достъпна до степен на интимност и сякаш човек може да я вземе с очи и ръце, за да бъде сам той природа. Ето защо умаляването е и умиление.

Илия Банков. Художникът прави алграфии-драми. Той създава от фигурите случване и поради това те не са това, което са. Няма пръв и последен поглед – всичко е движение по линията на възможностите. Мисълта е преживяна като чувство, за да разберем успокоени, че реалността е една голяма заблуда.

Ирена Димитрова. Постигнала е магнетична експресия. Внушението е толкова силно, че не разбираме как окото излиза извън себе си и по древните представи става мозък, изнесен напред. Целостта на отражението е във фрагментите, които тичат по картината като деца по поляна. Родена е потребност от устрем, който е най-благодатната енергия.

Пепа Хаджитодорова. Тя е увеличила формата и е вкарала синьото като дълбочина и изненада.Тя умее да постига съзвучие и човек би помислил, че е по скоро композитор, отколкото художник, а най-вероятно и двете. Дори и в най-напрегната форма тя търси успокоение. Затова изобразените маски напускат ритуалността, за да предизвикат почуда.

Петър Крусев. Във всичко, което е представил усещаме усмивката му и едно топло въображение, запалено от вътрешното състояние на радост. Танцът на фигурите прави от тялото камбана, омагьосва, превзема света, събира гледните точки, както пчелата събира нектар. Фрагмент и движение се събират в едно и формата става възможна само като свобода.

Роза Абаджиева. Когато гледаме картините на художничката разбираме, че времето не си отива, защото в нейните представи то не е линейно, а съзерцателно. Дали е архитектурен елемент, маслиново дърво, плодовете от натюрморт или глъбината на един пейзаж всичко е докосване до същината на живота, защото нищо не може да бъди по-голямо от малкото.

Янко Янков. Художникът умее да изненадва може би защото изненадва и самия себе си. Този път е превърнал сплитането в магия. Ако нещо е видимо, то носи от тайната на невидимото, ясно е защото е неразгадаемо. Зрителят нито отива, нито се връща, защото не търси крайния смисъл. И е хубаво да си кажем: Най-после, човече, спри, бъди част от плетката.

Деница Димитрова. Тя твори живопис на провокациите. Това, което е близко, звучи далечно и затова плоскостта става драматична. Цветовете бягат от формата и заспиват в себе си. Абстрактното звучене не е измисляне от нищото, а бягство от установеността на нещата. Ритъм отвъд ежедневието, свобода отвъд мисълта.

Красимир Коцев. Неговият смях е толкова мощен, че от планината прави перо, а от слона удобна люлка за удоволствено изпиване на времето. Остроумието му е неизчерпаемо, анекдотите му са с такава находчива композиция, че смисълът се изстрелва внезапно в съзнанието на зрителя. Смехът напуска благоразумието, за да бъде дразнител. Ха-ха-ха!

Надежда Александрова. Художничката открива красивото в умението да направи достъпно чудното, но без да го разруши. Декоративното влиза в сянката и светлината на релефа, за да прозвучи като уютност. Цветята и женското лице  разменят местата си, за да осъзнаем, че хубост без цвят е като облак без небе.

  Тази изложба е букет от възможности, синхрон от различия и сила от индивидуалности. Да ни е честита!

                                                        Проф. Радослав Радев

Живот в друго измерение

Юбилейна изложба на Петър Крусев

На 19.09.2024 г. от 17.30 часа е окриването на юбилейната изложба на Петър Крусев – 50 години – Живот в друго измерение“ в ХГ „Недялко Каранешев“ – гр. Горна Оряховица

В изложбата художника ще покажи живописни платна и графични произведения, създадени през последните 3-4 години, отразяващи както познатото му лице с живописно абстрактни цветови импресии така и новите ми графични търсения… Изложбата ще представи председателя на ГОАРТ – Роза Абаджиева !