Слово на професор Радослав Радев на откриването на изложбата – 21.10.2015 г.
Сдружението ГОАРТ навършва осем години и с днешната изложба показва не поредността на случването, а творческият дух на художниците, които са пожелали да бъдат заедно и да примамват времето като щастливи безсребърници, пожелали да имат очи за другите и думи-цветове за сбъдване. Приели са днес приемник на изложбата да бъде Илия Банков – творбите му посрещат и изпращат, той е художникът, който е достатъчно силен в себе си, за да направи приятно влизането в света на другите и да отворим очи за тях:
Роза Абаджиева обича илюзията, така както пчелата обича цвета – в красивото намира сладкото. Тя е толкова перфектен рисувач, че е оставила свободна душата си да слиза в ръцете, така че те не полагат цветовете, а ги галят. Прекрасният залез, стопил света в червеното, старото дърво, отхвърлило цветните копчета на дрехата си, така че хоризонтът да бъде близък, са едно чисто преживяване в опита ú да ни научи да ценим живота чрез удивлението. Хармонията на нейните архитектурни ансамбли е наситила със светлосенки геометрията на линиите, за да бъдат като причудливи вести в неуморимото любопитство на човешкото око.
Янко Янков е импулсивен художник и е толкова искрен, че природата не изпитва никакъв свян пред него – съблича се и го води към тайните си като жена след майчинство. Той следва ясен живописен принцип на тройното светлинно случване: всепроникващи слънчеви лъчи, които се претворяват в растителния и предметен свят, за да се родят образи, оглеждащи се в мълчанието на водата. Светлината, сътворената видимост, отражението дават в такава степен живот на пейзажите му, че насищат миговете с вечност. Картините му са приобщаване – всеки може да поиска да е в тях, дори само като глухарче, притихнало в съня на вятъра.
Петър Крусев обича дотолкова композицията, че търси двойното и лице, сякаш живописното платно е витраж, който има светлина отвътре. Две от композициите му, които са с ключ и ключалка са толкова вдъхновена, бих казал и много българска идея за живота като загадка. Те са подобно пъстра черга в храм – зрителят има чувството, че не той гледа, а е гледан, за да се усети обичан. Това е като че ли нов път в абстрактните търсения на художника, освободен е от остротата на бързото нефигурално полагане и е постигнал мекота на изказа, така че да не търсим смисъл, а преживяване.
Стефан Балтов е художник, на който по природа му е дадено да е забележим, тъй като превръща парадокса в случване, иронията в предчувствие за радост, а тъмната тоналност на картините му е като кадифе в будоар с тайни истории. Формите в композициите му стоят като недовършени, но същевременно самодостатъчни. Динамиката им превзема погледа ни, но изведнъж усещаме колко е условна тя, сякаш едновременно някой е пътувал и се е върнал. Движението е мислено като покой, така че физичното да стане метафизично. Над неговите картини не задаваме въпроси като „Кой?” или „Как?”, още по- малко „Защо?” Художникът ги ползва като време за подслушване, ако формите замълчат, то изричането ще е от зрителя.
Марияна Крумова е художник с весели ръце и тъжно сърце, поради което в живописните ú платна лежи плаха тъга дори и там, където е панаира на цветовете. Може би затова е примамена от метаморфозата, този толкова стар опит на човека да бъде извън себе си и да се върже само с една нишка на подобие. Наглед платната ú са реалистични, но постигнати с една експресия на колорита, така че фигуралното сякаш пулсира – свива се до невинността на детайла и отражението, за да избликне в празничната неудържимост на композицията, с която не се съобразява единствено петела.
Пепа Хаджитодорова обича да взема форма и багра така както ги е конструирала природата, за да няма напрежение във възприятията. Скоро обаче не съм я виждал да е толкова радостна чрез силата на цветовете, така завладяващи и в такава хармония, че на човек му се приисква да бъде картина в нейните ръце. В живописта и има един много чист женски трепет, пуснат като усмивка и примамващ като звън, може би поради това работи и върху тъкан – орнаментите са като бликаща вода в прозрачния дъх на плата.
Ваня Балтова е художник на усмивката. Японското изкуство цяла епоха е търсило баграта, за да я изрази, докато Ваня е разбрала, че усмивката не е жест, а състояние на тялото и духа. Ето защо тя прави леко и фино удължаване на женската снага, ненатрапващо се, но достатъчно, за да усетим фигурата като вълна, брегът на която е някъде скрито, но подразбиращо се мъжко присъствие. Тя е освежила орнаментиката на древногръцката вазова живопис с приятното си чувство за хумор, тънък, галещ като полъх върху лист.
Ирена Янкова е напрегнат художник, не влиза в мита, за да го разкаже, а да го насити с психологизъм, постигнат в крайностите на черното и бялото. Фигурите са в болезнена изостреност, с някакво особено предизвикателство, което според мен е нарисувано, защото не може да се произнесе, така и смехът ú сякаш въстава срещу порядъка на живота, за да виси между небето и земята нито като начало, нито като край. Това особено смесване на дързост и тъга според мен е търсене на сила за обич.
Скулпторът Искрен Арабаджиев е благословил днешната изложба с бронзова глава на човек, който е в себе си. В нея едновременно има сила и умора. Може би това е образът на съвременния човек, който не си знае къде е главата му, та затова посещава изложби, за да я намери и то по- тъжна, отколкото му се иска.
Илия Банков е неуморим в търсенията си, връщането към рисунката, макар да я представя като смесена техника показва неговото желание за саморазкритие, едно своеобразно отваряне на интимното пространство чрез смяна на гледните точки към знакови митологични образи и фигурални откровения на голо женско тяло. Наситените линии, на места плътни като штрих, почти забулват фигурите, потънали в тайнство. За мен това е изключително важно пластично решение, защото изисква от зрителя да прояви усилието на взирането, да следи ръката на художника като пътуване, за което е необходимо да се отдели време. Изображението престава да е възприятие в крачка, постигнато в духа на лесната видимост. Картината е свят, с който човек не се разделя, а ако вярваме на художника, тя е и като зодията – предсказание и случване в едно. Мисля, че това най-добре изразява духа на днешната изложба. Да е честита!
проф. Радослав Радев
GoArt 